Ethel & Ernest

Романът, описващ обикновения необикновен живот на Етел и Ърнест Бригс е издаден от сина им Реймънд още през 1999 г. И тогава получава доста сериозни признания. Анимацията, илюстрирана отново от сина им, започва пътя си по фестивали в Европа миналата година, а това лято и в САЩ – което я поставя сред борещите се за номинация за Оскар.

Стилът на рисунък е от все по-често срещания, и вече сред любимите ми, акварелен. Класически. Прости и ясни линии, богати пастелни тонове.

А сюжетът се развива бавно. Над 40 години брачен живот не се раказват спонтанно и набързо. Тя е порядъчна дама, държи да се разграничава от работническата класа и да не се псува вкъщи, както не псува и Чърчил. Трудно свиква с новото, но в същото време харесва модерното. Той разнася мляко по домовете, симпатизира на либералите и обича работнически песни. Интересува се от случващото се в световната политика и от новостите в технологиите, докато в същото време знае как да общува с всекиго. Двамата заедно преживяват както семейните си трудности – обзавеждане на дома, възпитание на детето, болести, старост, така и всичко, което се случва на света. Голямата Депресия. Втората световна, както пряко с бомбандировките над Лондон и изпращането на децата в провинцията, така и отстрани, по радиото. Самото радио, телефонът, телевизорът и атомната бомба.

Самите исторически факти са известни. Речите, бомбите, животът в градовете и в провинцията. Тук няма какво да се изкриви или измени. Дребните неща, битовите спорове, съчетани с различията във вижданията, оплискани с развитието на историята, те правят самата анимация. Лично за мен любим момент беше цепенето на дърва, при което се обсъдиха, сравниха и в крайна сметка уеднаквиха ирландци, араби, евреи и сърби с общото Why can't they all just be like us and live at peace? Забравих всички паралели с книги за бита по време на войната от Негово величество човекът до Крадецът на книги и в спомените ми се загнездиха Килимените хора. Знаете ли какво означава думата „моул“ на техния си език? Значи истински хора. Друг чудесен момент от живота през войната – когато през нощта те бомбандират, на сутринта не се радваш, че си жив, радваш се на красотата на розите; не тъжиш за половината си къща, тъжиш за плюшеното мече на детето си.

За битовите ситуации няма нужда да търся паралели. По същия начин баба ми е плакала, когато е трябвало да отреже косата на майка ми. По същия начин майка ми предлага гребен на брат ми. По същия начин съседките обсъждат заминаванията и пристиганията ми. Същите са вижданията за изкуството.

Сигурно и за атомните бомби.