Снощи отидох
на кино. Неконформистката алтернатива
беше събрала в малък кино салон цели 5 от всичките български късометражни
анимации, които изпуснах да гледам по фестивали. Като цяло беше едно много арт
и алтернативно преживяване. Ще се опитам да представя петте филма наведнъж, без
да се разпростирам и възможно най-(не)обективно.
ГРОЗНА ПРИКАЗКА
Анимацията е
вдъхновена от куклена пиеса на Георги Мерджанов, а режисьор (и участник във
всичко останало) е Радостина Нейкова. Има 1 награда – от Пловдив. Интересна е
техниката на анимация – изпълнена е с ръчна бродерия. За разлика от останалите прожектирани, само тук се използваше пряка реч.
Това беше
единственият от петте филма, за който бях прочела малко. И честно казано бях с
доста лоши очаквания. Както и името подсказва (не, то май не се отнася само до
сюжета), иконографията е изключително грозна. Вероятно това е напълно търсен и
намерен ефект, все пак и грозотата е необективно персонално усещане. Друго обяснение
би могло да бъде, че когато трябва да избродираш над 7000 скарани двойки,
надали е лесно да се спазват обикновените анатомични и естетически норми.
Началото на
анимацията обаче доста ме обнадежди – стилизирани грозни човечета седяха на
стилизирана грозна поляна и спореха кой е по-грозен. Зарадвах се, че истоията
може би пък няма да е чак толкова арт и високопарна, колкото очаквах. Е, беше.
Колкото и да ми е неприятно да го кажа, първата от късометражните анимации
никак не ми хареса. Сюжетът беше постен и клиширан, а финалът почти ме разплака,
но не от умиление, а от ужас – „Повече никога няма да се караме, обещаваме, ще
се обичаме и ще си живеем грозния живот.“ Колкото и добронамерени да са били
всички символи за родители, деца и душевни травми, в лицето на „духа на
миналите караници“, те бяха изтъркани и неуместни.
Идеята за
изпълнение на анимацията обаче трябва да получи своето признание. Сигурна съм,
че това е били дълъг и труден процес, и ако бяха вложени повече усилия и време,
можеше да се създаде нещо красиво и интересно.
БАБА
Късометражното
филмче на Роза Колчагова и Димитър Димитров е наистина съвсем късо. То е
двуизмерно, компютърно създадено и леко дървено раздвижено. Признанието си за
направа и музика получава на изток – в Русия и Грузия.
Тази
анимация е малко като реклама на Кока-кола. Първична, създадена да разчувства.
И въпреки че успява, ми хареса.
Приятни са
символите, тънко вмъкнати в историята. Всъщност почти зародиха спор – защо се
смалява бабата? Дали е защото е или се чувства непълноценна без близките си?
Дали защото заема все по-малко място в живота им? Или просто ни напомня онова
детско чудене, как пък баба магически става все по-малка докато ние растем – да
не би да ни дава от нея си?
Ето как
самите автори описват филма си: „Къща, баба, някъде далеч в провинцията. Филм за малките неща,
филм за хората, които обичаме. История толкова близка и истинска, която ни кара
да се замислим какво губим, забързани в ежедневието. Какво жертваме в търсене
на по-добър живот.“ В мен лично не се
зародиха точно тези въпроси, но определено си спомних много малки неща –
малката ми баба, баницата и, пуловерите и, ябълките и.
Приятен,
носталгичен филм.
КАК СЕ СКАРАХА ОРИСНИЦИТЕ
Прекрасната
анимация на Анна Харалампиева и Виргиния Иванова, със сценарий от Цветомира
Николова е обиколила фестивалите по цял свят. Опитният екип си заслужава
хвалбите, особено под съпровода на Оратница.
Филмът е
нарисуван изключително детайлно, динамично и запленяващо. Самият рисунък е
силно характерен, като всеки лично трябва да определи мнението си за него. На
мен в частност страшно много ми харесаха детайлите – фигурите с техните дрехи и
движения, бекграунда и метаморфозите. В същата частност пък твърде груби и
жестоки ми се сториха лицата на персонажите. Все пак точно това е хубавото на
нетипичната и отличаваща се иконография – че предизвиква зрителите сами да
определят мнението си. Макар тази да ми се струва странно позната, сред богатата
кинематография на авторите в това няма нищо чудно.
Може би
най-приятното от анимацията обаче е фолклорното, етно усещане. Базирана на стари
приказки и суеверия, съчетаващи християнството и античните религии, тя е
чудесен извор на символи и метафори. И все пак доближаваща се до съвременните
разбирания и представи. Използването точно на комина като вход за магичните
създания, нереалистичните цветове на носиите и несъвместимите елементи от
покъщината не развалят впечатлението от препратките към античните мойри,
славянските самодиви и съвременната глобализация. Любим символ? Мъртвите носят
вестта за нов живот. Новината пътува в небето, където в славянските вярвания
летят душите на покойниците. И по птичи полет и горски шепот тя стига до
Орисниците.
ПЪТУВАЩА СТРАНА
Другият ми
фаворит е на Весела Данчева и Иван Богданов, нарисуван от Росица Ралева. Анимацията
е копродукция между България и Хърватска, като основно в тези две държави е
спечелила 13 награди.
С
примитивния си рисунък, сурови цветове и текстури, и О!сюжета, филмът шокира и
вълнува, като често моментите на смях в залата рязко преминаваха във
възклицания на потрес. Без да навлизам в подробности, анимацията се върти
основно около темата за Златния телец и повторяемостта на историята. Като техни
съставни части са представени алчността, насилието, страха, търсенето.
P.S. Хубаво е да имаш
чук.
ГЛОРИЯ ВИКТОРИЯ
Късичкото
филмче е на Теодор Ушев, продуциран в Канада. Събрало е награди в цял свят,
като е било номинирано и за холивудското Annie.
За мен тази
анимация, отнела на създателя си 2 години, беше просто съвкупност от „рандомизми“,
както каза Гошо. Преминаващи едни в други геометрични фигури, военни и
труженически сцени, препращат асоциации към соц-а и Втората световна. Таях
надежди, когато видях иконографията в стил Анри Кулев, но пълната липса на каквато
и да е сюжетоподобна нишка, която да свърже отделните кадри не можа да задържи
концентрацията, като ми вниманието или интереса ми.
Не зачерквам
работата на създателя на филма. Истинските критици са видели нещо в него. Но
според моето необективно мнение, анимацията си е само за критици. Не е за нормални
хора. Ако някой реши да се запознае от първа ръка, прочетете как е представена
тя. За да знаете за какво да гледате. „Рециклирайки елементи от сюрреализма и кубизма, филмът се
фокусира върху връзката между изкуството и войната. Възхваляващата нашествията
музикална тема от Ленинградската симфония на Шостакович (№7) усилва
въздействието от образите на войната и масовите убийства, като ни превежда от
Дрезден до Герника, от Испанската гражданска война до Междузвездни войни. Това
едновременно е симфония, обслужваща военната машина, но и изкуство, което
оплаква мъртвите и моли за мир.“
Коментари
Публикуване на коментар