Пропускане към основното съдържание

Birdboy: The Forgotten Children


     Гледали ли сте психо-трилър в анимационна версия? Без значение от отговора, ако имате  желание за подобно нещо, представям ви Birdboy: The Forgotten Children. 
   Още през 2011 Alberto Vazquez и Pedro Rivero правят 12-минутна късометражка по едноименния графичен роман на Васкез от 2006 - Psiconautas ( https://www.youtube.com/watch?v=4kks9-fJd1U&t=636s ). 4 години по-късно е готов и пълнометражният вариант - много по-детайлен, по-изпипан и по-шокиращ. 2 години Birdboy: The Forgotten Children печели фестивали и лека-полека си проправя път в държави по цял свят. Миналата година беше и премиерата му в Щатите, с любезното съдействие и дублиране на GKIDS, естествено.
      Анимацията е на моменти красива, в други стилизирана, изключително детайлна или пък зловещо символична. Сюжетът проследява разбития живот, който тече на изолиран остров след ядрен взрив. Семействата, които напразно търсят упование в религията, в наркотиците или в насилието. И онези, които са останали без семейства, прокудените в сметищата бездомници, създали свой собствен закон и вяра. Няколко тийнейджъри не приемат това и планират бягството си. А само един иска да спаси острова, вместо себе си. 
     Освен основните движещи сили - любов, приятелство, отчаяние и смърт, историята е наситена със своите малки отклонение - наркотиците, които създават демони, но и отблъскват демоните, шизофренията, която контролираш или те контролира, пропадналите мечти. Няма как да предам малка част от сюжета или да анализирам символиката му, без да преразкажа целия сюжет. Важното е, че животът ражда живот. И вмъкнатото предупреждение: Garbage is alive. It is born from us. It grows and it reproduces. Slowly but surely garbage will adapt and take the whole island. 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Ruben Brandt, Колекционер

Първото нещо, което прави впечатление в сравнително новия филм Ruben Brandt , Collector , са унгарските имена. Много са. Второто нещо е аналитично кубистичният стил на героите и дадаистичните битови сцени, през които те преминават. То е и най-впечатляващото. Третото нещо е музиката. Съвсем нетипична, оригинална, но и адски подхождаща на всеки един момент. Дадаистично подхождаща. Ако започна аналитично да разглеждам филма, ще трябва да започна от прозаичните неща, които можете да си намерите и сами в IMDb . Анимацията е предимно на Milorad Krstic (нямам представа как се произнася тази фамилия). За сценария му е помагала Radmila Roczkov , като си личи, че и двамата са дебютанти. Личи си обаче и че анимацията е направена с желание. Щом видях името на режисьора в голяма част от департаментите (включително в Electrical Department ) знаех, че съм права за това. Други имена няма да изброявам, надали някой ги е чувал, а и всеки може да прегледа кредитите. Аз лично обаче ще сле...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Етика, Право и Rabbi's cat

    От известно време (не само) Дисни налагат тенденцията моралните поуки в анимациите да те прегазват като шот с пангалактически гаргаробластер. То не са семейни ценности, любов - към жената, приятелите, кучето, толерантност към различните, етика, право и всякакъв вид полит-коректност. Не ме разбирайте накриво - подрепям идеята, че всички тези, както и още много други, уроци трябва да бъдат представени пред децата. Но представени завоалирано, по някакъв алтернативен, неусетен начин. Не преподадени с палка. Все пак отиваш на кино, за да се забавляваш и да хапнеш пуканки - не да те тъпчат с морал.     В сходно русло залитат и някои от анимациите за възрастни, макар при тях поне темите са по-разнообразни. Window Horses например е най-претенциозният филм, който съм гледала. Час и половина, претъпкани до ръба с фашизъм, расизъм, сексизъм, феминизъм, разни видове политически тоталитаризъм и толерантност, семейни драми до седмо коляно. И това всичкото се развива по вр...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Хаяо Миязаки и Аз

                 Много вероятно е да няма никакъв смисъл да пиша за Howl ’ s moving castle . Вероятно съм от малкото индивиди над 10 и под 40 години, които не са го гледали досега. И все пак мисля, че днес приключих с големите филми на Миязаки. И Светла е права – винаги се виждат гащите на момиченцата (даже да са омагьосани в старици), и пак е права, че са прекрасни. Не гащите, филмите.              Принцеса Мононоке. Отнесени от духовете. Ходещият замък на Хаул. Поньо. (остава ми Тоторо.)             Ами да, прекрасни са. Дълги години отлагах гледането им, твърде много ми напомняха аниме-стила, името на режисьора също, но лека-полека, със скорост от анимация/година все пак ги видях всички. И разбирам защо Миязаки (а вече и синът му) е такъв култ в някои среди.         ...
Публикуване на коментар
Прочетете още