Пропускане към основното съдържание

Ma vie de Courgette

         Моят живот като Тиквичка не е нито нов, нито пък съвсем неизвестен. Френско-швейцарският стопмоушън излезе по световните киносалони още 2016 г и беше номиниран за Оскар. Дори по нашите кина и филмови фестивали го въртяха! 
      Сюжетът на анимацията е базиран на романа на Gilles Paris, който отдавна стои в списъка ми за бъдещо прочитане. Разказва за Икар, който предпочита да бъде наричан Тиквичка (Куржет, на френски). Момчето е на 9 години и достатъчно самостоятелно, за да прекарва дните си сам. Физическото отсъствие на баща му е заменено от ярката идеализирана представа за него и неговите кокошки, докато вечно пияната и сърдита майка всъщност също я няма - синът и я отбягва, не вдига шум, когато е наблизо, и като цяло се стреми да не се срещат из къщата. Не винаги обаче се получава. И след един нелеп инцидент, Тиквичка остава сираче. Тук, преди 15-тата минута от филма, започва новият му живот. Сантиментално настроен полицай и отдадени на децата социални работници и възпитатели поемат грижата за него. Истинската новост обаче са другите малчугани в дома - всеки със своята съдба, с травмите от нея, но и с начини за превъзмогването и.
        Подобно на испанския Arrugas (макар изключително различен), и тук историята няма зададен от самото начало ход и край. Представен е просто животът на децата, с разбиранията им и недоразбирането им, с надеждите и страховете. И как се справят с тях. 
          Ако някой се чуди - справят се. С всичко.  

Коментари

Популярни публикации от този блог

Ruben Brandt, Колекционер

Първото нещо, което прави впечатление в сравнително новия филм Ruben Brandt , Collector , са унгарските имена. Много са. Второто нещо е аналитично кубистичният стил на героите и дадаистичните битови сцени, през които те преминават. То е и най-впечатляващото. Третото нещо е музиката. Съвсем нетипична, оригинална, но и адски подхождаща на всеки един момент. Дадаистично подхождаща. Ако започна аналитично да разглеждам филма, ще трябва да започна от прозаичните неща, които можете да си намерите и сами в IMDb . Анимацията е предимно на Milorad Krstic (нямам представа как се произнася тази фамилия). За сценария му е помагала Radmila Roczkov , като си личи, че и двамата са дебютанти. Личи си обаче и че анимацията е направена с желание. Щом видях името на режисьора в голяма част от департаментите (включително в Electrical Department ) знаех, че съм права за това. Други имена няма да изброявам, надали някой ги е чувал, а и всеки може да прегледа кредитите. Аз лично обаче ще сле...

Етика, Право и Rabbi's cat

    От известно време (не само) Дисни налагат тенденцията моралните поуки в анимациите да те прегазват като шот с пангалактически гаргаробластер. То не са семейни ценности, любов - към жената, приятелите, кучето, толерантност към различните, етика, право и всякакъв вид полит-коректност. Не ме разбирайте накриво - подрепям идеята, че всички тези, както и още много други, уроци трябва да бъдат представени пред децата. Но представени завоалирано, по някакъв алтернативен, неусетен начин. Не преподадени с палка. Все пак отиваш на кино, за да се забавляваш и да хапнеш пуканки - не да те тъпчат с морал.     В сходно русло залитат и някои от анимациите за възрастни, макар при тях поне темите са по-разнообразни. Window Horses например е най-претенциозният филм, който съм гледала. Час и половина, претъпкани до ръба с фашизъм, расизъм, сексизъм, феминизъм, разни видове политически тоталитаризъм и толерантност, семейни драми до седмо коляно. И това всичкото се развива по вр...

Хаяо Миязаки и Аз

                 Много вероятно е да няма никакъв смисъл да пиша за Howl ’ s moving castle . Вероятно съм от малкото индивиди над 10 и под 40 години, които не са го гледали досега. И все пак мисля, че днес приключих с големите филми на Миязаки. И Светла е права – винаги се виждат гащите на момиченцата (даже да са омагьосани в старици), и пак е права, че са прекрасни. Не гащите, филмите.              Принцеса Мононоке. Отнесени от духовете. Ходещият замък на Хаул. Поньо. (остава ми Тоторо.)             Ами да, прекрасни са. Дълги години отлагах гледането им, твърде много ми напомняха аниме-стила, името на режисьора също, но лека-полека, със скорост от анимация/година все пак ги видях всички. И разбирам защо Миязаки (а вече и синът му) е такъв култ в някои среди.         ...