Ruben Brandt, Колекционер

Първото нещо, което прави впечатление в сравнително новия филм Ruben Brandt, Collector, са унгарските имена. Много са.

Второто нещо е аналитично кубистичният стил на героите и дадаистичните битови сцени, през които те преминават. То е и най-впечатляващото.

Третото нещо е музиката. Съвсем нетипична, оригинална, но и адски подхождаща на всеки един момент. Дадаистично подхождаща.

Ако започна аналитично да разглеждам филма, ще трябва да започна от прозаичните неща, които можете да си намерите и сами в IMDb. Анимацията е предимно на Milorad Krstic (нямам представа как се произнася тази фамилия). За сценария му е помагала Radmila Roczkov, като си личи, че и двамата са дебютанти. Личи си обаче и че анимацията е направена с желание. Щом видях името на режисьора в голяма част от департаментите (включително в Electrical Department) знаех, че съм права за това.

Други имена няма да изброявам, надали някой ги е чувал, а и всеки може да прегледа кредитите. Аз лично обаче ще следя за теи унгарси имена в Animation Departmant-ите.

Филмът излезе миналата есен и честно казано не очаквах да го гледам по-рано от 2020 г. С луд късмет го намерих миналата седмица, без дори да го търся. Вече го гледах два пъти. И ще го гледам поне още веднъж. С образован художник до мен.  

Като дете се запознах с основите на ренесансовото изкуство благодарение на Костенуркте Нинджи. Тогава не приемах други филмови герои освен супер-героите. С тази анимация унгарецът превръща 13 вечни произведеия в кошмари, като по този начин се надява да предаде собствената си любов към изкуството.

Определено филмът е one of a kind. Стилистиката му оставя незабравимо първо впечатление. На второ гледане пък изпъкват шантави дреболии, които също не подлежат на лесно забравяне.

Основната линия на сюжета е леко оплетена, недоразплетена и незавършена, но по очарователно наивистичен начин. Криминалната нишка, тип Ocean’s eleven, препълнена със салта, флирт с детективи, италиански, руски и всякакви други мафиоти, всъщност остава на заден план. Много успешно режисьорът е поставил на първо място психологическия момент и арт-терапията. По-силно впечатление прави повтарящият се мотив с охлюви, отколкото разделянето на двама братя като деца. По-интересни са няколко случайно дочути фрази, отколкото десетина откраднати произведения на изкуството. Незавършените сюжетни линии може би говорят за отворения финал на всяка картина, или за несекващото движение в живота. Или просто са оставени незавършени.

Завършен или не, филмът определено покрива основната  характеристика на истински добрите произведения – оставя те впечатлен и развълнуван, без значение от мнението ти.