Хаяо Миязаки и Аз

           

     Много вероятно е да няма никакъв смисъл да пиша за Howl’s moving castle. Вероятно съм от малкото индивиди над 10 и под 40 години, които не са го гледали досега. И все пак мисля, че днес приключих с големите филми на Миязаки. И Светла е права – винаги се виждат гащите на момиченцата (даже да са омагьосани в старици), и пак е права, че са прекрасни. Не гащите, филмите. 

            Принцеса Мононоке. Отнесени от духовете. Ходещият замък на Хаул. Поньо. (остава ми Тоторо.)

            Ами да, прекрасни са. Дълги години отлагах гледането им, твърде много ми напомняха аниме-стила, името на режисьора също, но лека-полека, със скорост от анимация/година все пак ги видях всички. И разбирам защо Миязаки (а вече и синът му) е такъв култ в някои среди.

            Във всеки от филмите си той създава изцяло нов свят, който населва с героите си. Те самите също винаги са нови и различни, винаги се борят с техните си трудности и спасяват своите идеи, близки, мечти. Само едно нещо Миязаки никога не пропуска в анимациите си. Любовта. И тя също е една такава негова си, въображаема. В повечето случаи всъщност въобще не става дума за онази дисни-любов, с първия поглед, първата целувка и вечното щастие. Неговата любов се случва, неканена и нечакана, и се доказва и изживява през целия филм, а в същото време на един дъх в края. След нея – потоп.

            И все пак, всеки път се питам, какво става в главата на този възрастен японец. И какъв живот живее, че има въображението да измисли точно тези животи.

 И пестя за Ghibli Theme Park, когато е готов. И за Ghibli Museum веднага. Благодаря за вниманието.